Плаках накрая. Да, и аз.
Да си призная: авторката ми е годеница, така че не съм безпристрастен. Гледах как се пише тази книга вечер след вечер и пак не бях готов за края. Героите са толкова живи, че се ядосвах на хора, които не съществуват. Има едни второстепенни персонажи, уж второстепенни, а всъщност важни, на които ми идеше да кажа две приказки лично. Баян ми е любимият. Невероятен мъж, и няма да издавам защо. Историята е уникално преплетена с любовта. Чиста, истинска любов, вързана за природата и старата вяра, а не за това, което някой отгоре е наредил да се вярва. Има и много скрита символика, половината сигурно съм я изпуснал. На места ме хвана яд, но на историята ни, не на книгата. Колко много е изгорено и изтрито от онова, в което хората са вярвали преди покръстването, и колко силни и свързани са били. И най-интересното: хората в девети век са си същите като нас. Същият инат, същите интриги. Хилядо години по-късно, нищо ново. Четях и си го представях като филм. Ако някой режисьор чете това, сценарият е готов. Носете си кърпички.
Симеон Ковачев · октомври 2026 г.
